Да посрещаме страданията без гняв и отчаяние — интервю на патриарх Неофит

    Негово Светейшество Българският патриарх и Софийски митрополит Неофит оглави Българската православна църква на 24 февруари 2013 г. Възкачването му на патриаршеския престол съвпадна с национални протести и криза във властта. Като първойерарх на БПЦ той отправи няколко силни послания към миряните. Сред тях бе и призивът му българите да не прибягват към самозапалвания.

След интервюто, което Негово Светейшество даде още в първите дни след интронизацията си за специалния брой на официоза на БПЦ "Църковен вестник", посветен на събитието, той бе така любезен да даде интервю за вестник "Стандарт", което предлагаме на вниманието на читателите на Официалния сайт на БПЦ-БП.

С него разговаря Йова Апостолова:

— Ваше Светейшество, бяхте избран начело на Българската православна църква с огромно доверие и в труден за обществото и държавата момент. Към Вас са насочени много очаквания и надежди да помогнете на българите да възвърнат високия си дух. Как ще го постигнете?

    — Православието е религия на Възкресението, на вярата, на надеждата. То ни разкрива Бога като всемогъщ, но и милостив, справедлив, но и любящ, едновременно вездесъщ и държащ всичко в десницата Си, но и близко до всеки от нас, чуващ нашите болки, копнежи и надежди. Тази вяра ни учи как да посрещаме страданията и изпитанията в живота с достойнство, без да губим присъствие на духа и да се поддаваме на гняв и отчаяние. Християнството носи посланието на радостта и мира и ни показва вярната посока, когато сме объркани и в безизходица.

    — В словото си след молебена за помирение на народа казахте, че обществото преживява дълбока криза на устоите, отношението към живота, света, ближния. Възстановяването е дълъг и сложен процес, не може да стане за ден-два, нито за година. Откъде да се започне?

    — Когато св. Йоан Предтеча излиза на проповед, той призовава към покаяние. Обратът в живота, промяната към по-добро, за да бъде истински, а не външен и проформа, трябва да започва с лично покаяние: със сериозно вглеждане в себе си — в делата ни, думите ни, мотивите ни; с трезва преценка в какво нашата съвест — макар и дълго време заглушавана, пренебрегвана, залъгвана — ни изобличава. С решимост да оставим всичко, което противоречи на здравия християнски морал, и със завръщане към високите критерии на непреходните християнски ценности.

— Мерките за излизането от материалната нищета са работа преди всичко на политиците. Но и хората трябва да върнат вярата в себе си. Как Църквата ще им помогне?

— Без вярата в Бога вярата в човека винаги ще ни носи разочарование и горест. Без вяра в Бога вярата в нас самите и в другите хора е суетна, празна, измамна. В Свещеното писание е казано: "Проклет оня човек, който се надява на човек" и "Благословен оня човек, който се надява на Господа и комуто надеждата е Господ". Защо е така? Защото увреденият от греха човек е несъвършен, немощен, склонен към грях: към алчност, гордост, завист, егоизъм… а при най-малките изпитания — и към униние и отчаяние. С колкото и добри и справедливи намерения да започва едно дело, ако човек няма Бога за своя опора, упование, надежда и коректив — резултатите няма да са добри. Всяко човешко начинание без Божието благословение няма да даде добри плодове. Какво значи да вярваш в себе си? Не един властник и силен на деня човек са вярвали в себе си и в правотата си. Но какво добро е донесла тази тяхна вяра без вярата, че има Бог и Той е нашият морален коректив и Съдник. В дни на изпитания трябва да знаем и да помним, че Бог е и неизчерпаемият източник на благодатни сили и вдъхновение за всяка почтена човешка проява. И който търси Неговата помощ, ще я намери. Който иска — ще му се даде преизобилно, "защото всеки, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори". Няма баща, който ако синът му поиска хляб, ще му даде камък или ако му поиска риба, ще му даде змия. Още повече Отец Небесний е щедър към чедата Си на добри даяния.

— Една от големите цели, които миряните разчетоха в първото Ви слово като патриарх, е да върнете хората в храма. Имате ли вече план?

— Мисията на Църквата е да води хората по пътя на спасението. Но, както казва св. Йоан Златоуст, Бог никого не насилва да вярва в Него против волята му, а очаква свободно да се обърнем към Него. Вратите на храмовете са широко отворени за всички, които влизат в тях "с вяра, благоговение и страх Божи", а "кой е вярвал Господу и е бил посрамен?"

— Дългите години на атеизъм и лошите примери на отделни духовници със спорно поведение сринаха доверието в Църквата. Клирът също има своите проблеми като ниски доходи — заплатата е около 350 лв., а от треби се печели само в големите градове. Как ще се преодолее това?

— Недостойните постъпки на отделни християни не бива да се приписват на самата Църква. Ние, духовници и миряни, сме в Църквата не защото сме свети, а за да се осветим. За Христовата Църква и всички, които наричат себе си "християни", пример за подражание и идеал, който се стремим да постигаме, е Сам Господ Иисус Христос. Той е основанието на нашата вяра и несъвършенството на този или онзи човек, па било то и духовник, не оправдават нашето нехайство по отношение на вярата и собственото ни спасение и няма да ни послужат за оправдание в съдния ден. А Църквата винаги е имала, има и сега, достойни свещенослужители, които независимо от всичко — тежките обстоятелства, нападките, клеветите срещу Църквата, недоимъка… — достойно, със страх Божий и любов, вършат своето служение, ежедневно принасят молитви за поверените им от Бога хора и се стремят да им помогнат по-леко да носят житейския си кръст.

— Посочихте като Ваши задачи грижата за свещенството, духовните учебни заведения, храмовете и просветната дейност. Кадровата криза в духовенството е един от големите проблеми на БПЦ. Какви мерки сте набелязали за преборването й?

— В последните години в редиците на православното свещенство навлязоха много млади, високообразовани и силно мотивирани свещенослужители. Това е факт, който ни радва. Но, за жалост, свещеници все още не достигат. Особено в обезлюдените бедни райони на страната, където един млад свещенослужител трудно може да обезпечи семейството си и с най-необходимото за нормален живот. Малко са и желаещите да учат в духовните училища. За да се промени това, не са достатъчни само финансови стимули. За един добър, безупречен духовник е нужна и вътрешна мотивираност и отдаденост на това служение. Така че т.нар. от Вас кадрова криза в духовенството може да бъде преодоляна само когато вярата в Бога започне да заема челното си място в ценностната система на повечето български семейства. Когато родителите са вярващи хора, те и децата си ще възпитат в Христовата вяра, а от тях съвсем естествено ще израснат и бъдещите възпитаници на духовните ни училища и добри духовни пастири.

— Приоритет на Църквата е и въвеждане на вероучението като задължителен предмет в училищата. Как ще оборите критиците, според които духовенството трябва да привлече миряните в неделни школа, а не да опитва да достигне до паството през държавната образователна система?

— Прицърковните школи по вероучение и часовете по религия в светското училище не се взаимно изключват, а се допълват. Духовно-нравственото възпитание на децата е обща грижа на държавата, Църквата и семейството, и историята показва, че е най-добре, когато те си взаимодействат и сътрудничат в това благородно дело.

Църквата и властта имат грижата за един и същ народ и по-високият обществен морал е тяхна обща цел, а православната вяра има доказано благотворно влияние върху душите на хората, тяхното изграждане като пълноценни личности и добри граждани на обществото. Тя учи, че всеки човек има уникални дарби от Бога и духовни качества, които е призван да развива за свое спасение и за полза на другите хора.

— Ще замените ли църковнославянския с българския език в богослужението — за да го разбират миряните по-добре? Разбира се, там, където е възможно.

— Където и доколкото е възможно, това се прави и досега. Голяма част от молитвите и песнопенията са преведени на новобългарски и разбираеми за християните, Евангелието, Апостолското четиво, проповедта — също са на съвременен български език. Мнозина оправдават нежеланието си да идват в храма за богослужения с неразбираемостта на богослужебния език, но църковнославянският език не е пречка, ако християните имат желание да се молят, ако разтворят душите си за молитвите, за химните на благодарение и покаяние, които са се излели от дълбините на сърцата на великите боговидци, на великите духовни поети и певци, ако се оставят да бъдат завладени от техния духовен порив към Бога. Молитвата изисква известно усилие над собствената ни леност. Премъдрият Иисус, син Сирахов съветва: "Преди да наченеш да се молиш, приготви се" (Сир. 18:23).

— Известен сте с благия си нрав, който успява да балансира между противоположностите. Митрополитите също са хора и имат своите противоборства — как ще ги помирявате?

— Духът на авторитарност винаги е бил чужд на св. Православие. Принцип при нас е въпросите да се решават съборно и всеки свободно да изказва мнението си. Когато не сме безразлични към проблемите, естествено е при разискванията да има различни виждания, позиции, различни гледни точки, да бъдат изказвани различни мнения и аргументи… Но, слава Богу, с взаимни отстъпки и след внимателен размисъл в Светия синод винаги сме съумявали да стигнем до съгласие и единна позиция, колкото и време да ни е струвало това.

— Част от коментарите след избора ви бяха, че дядо Максим се радва на небето, защото любимецът му го е наследил на трона. На какво най-важно Ви научи покойният патриарх, с когото бяхте духовно близки, празнувахте заедно именните си дни на 21 януари?

— Просто съвпадение е, че паметта на нашите небесни покровители — св. Максим Изповедник и св. мъченик Неофит, Църквата отбелязва в един и същи ден — на 21 януари. Това е и един от важните уроци, които на дело ми "преподаде" блаженопочиналият патриарх Максим: да почитам своя небесен покровител и всички Божии угодници и да се стремя да подражавам в живота си на техните добродетели, на неотклонността, с която са живели и отстоявали вярата си: на думи, на дело и с мисъл. За всички ни патриарх Максим бе и ще остане пример за незлобие, за търпеливо понасяне на превратностите в живота и човешката несправедливост. На него му бяха неприсъщи злопаметството, злоречието, припряността във вземането на важни за Църквата и народа ни решения.

— Сега, ако позволите, няколко лични въпроса. Свикнахте ли с интереса към личността Ви? Вие и близките Ви ще прочетете много неверни неща в т.нар. жълти медии.

— Интересът към една публична личност, каквато безспорно е първойерархът на Българската православна църква, е разбираем. Стига този интерес да не е нездрав, да не търси непременно скандалното, а когато не го открива — да го измисля. Във всичко трябва да търсим духовна полза. Във вглеждането в другия човек — също, трябва да търсим пример или поука. Особено внимателни в това отношение трябва да бъдат популярните личности и журналистите — какъв пример представят на хората. Моето пожелание и надежда е: все повече да се стараем да спираме вниманието си върху добрия пример и онова, което ни насочва към доброто.

— Брат Ви Димитър Димитров също е обичана личност в църковните среди, диригент е на хора в патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски". Шегувахте се, че той е баткото на дядо владика. Как престоят Ви на трона ще промени отношенията Ви със семейството — освен че ще имате по-малко време за тях?

— Задълженията на патриарха са много и не оставят място за нищо встрани от ангажиментите към Църквата. Слава Богу, в по-голямата си част моите близки по плът са ми близки и родни по вяра и по един или друг начин са свързани с Църквата. Живеят с ритъма на богослужебния и църковен живот и всеки на своето място изпълнява служението, което Бог му е възложил. Това общо служение на Бога и на Църквата, всеки "в званието, в което е призван" (1 Кор. 7:20), ни свързва още по-дълбоко, независимо че времето, което можем да отделим един за друг, е оскъдно.

— Ваше Светейшество, влизаме във Великия пост, на 5 май е най-големият празник — Възкресение. Какво послание ще отправите към миряните чрез в. "Стандарт"?

— Великият пост е време, в което човек в по-голяма степен насочва вниманието си към Бога. През Великия пост, по примера на Христос, Който е прекарал четиридесет дни в пустинята в пост и подготовка за Своето служение, Църквата ни въвежда в "пустинята" на нашите собствени души. Та останали насаме със себе си и с Бога, да погледнем на бързопреходността на нашия временен живот, да обърнем ума и сърцето си към Бога, за Когото няма нищо невъзможно. Бог е близо и винаги е готов да откликне на молитвата ни и може да ни помогне да намерим изход от всяко затруднение.

Изкушенията — духовни и телесни, на които Син Божи е бил подложен в пустинята, са около нас всеки момент, актуални във всяко време: да бъдем наситени с всяко благо, да бъдат задоволени всичките ни материални нужди, самоволно да се разпореждаме с живота си, без да се съобразяваме с Божиите повели, изкушенията да се радваме на власт, слава, почести. Във време като нашето сме изкушени да избираме между мира и разрухата, между безчинството и спазването на Божиите заповеди. Но, преминавайки през пустинята на Великия пост, нека чрез въздържание от блажна храна, вършене на зло и суетни желания да си припомним, че "не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста", и да се изпълним с грижа към тези, които изпитват болка и лишения. Да се подготвим духовно и телесно да посрещнем с радостни сърца най-светлия християнски празник — Възкресение Христово, та с жива вяра, неизменна обич и преданост към Христа Спасителя, светата ни Църква и свидното ни Отечество, да можем да се поздравим: "ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!" — "ВОИСТИНУ ВОСКРЕСЕ!"